Марс е от шоколад, Венера - и тя

Японската фирма L`eclat ни предлага да вкусим... космоса!
Нейната уникална шоколадова колекция Planetary Chocolate, приютена в продълговата кутия с графичен дизайн, вдъхновен от звездното небе, съдържа осем сладки "планети" - онези, които обикалят около нашето Слънце.
Изкусителните топчета са различни и на цвят, и на вкус.
Меркурий например оставя върху езика плътен вкус на сметана и шоколад с освежаващите нотки на лимона, мангото и кокосовия орех. Марс е с портокалов пълнеж, Юпитер - с горчиво-сладкия вкус на шоколад с мляко и ванилия, а Венера, разбира се, е нежно-сладка, покрита с тънък слой бял шоколад с лимон.
В царството на "Шоколадовите планети" Сатурн съдържа ром със стафиди и е покрит с натурален шоколад, а Уран има възгорчив чаен вкус и глазура от млечен шоколад.
Вкусът на мрачния Нептун е кафе със сметана. Родната ни планета пък е от тъмен шоколад, чийто вкус се разтапя до млечен, а на повърхността на сладката Земя могат да се видят очертанията на континентите.
Всяка "планета" в "космическата" кутия се намира в свое собствено "гнездо", а за да не изпитвате съмнение какво точно похапвате, луксозните "легла" са надписани..
Шоколадовите планети се продават и поотделно, но ако си поръчате цяла Слънчева система, ще получите и светилото, изработено от деликатесен какаов мус с ананас.
Виж, Луна в сладката колекция няма... пълният текст

Поправи ме!, помоли любимата книга

Има една книга, чиито страници няма да се разлепят при второто отваряне. Нито при хиляда и второто. И вътрешните й полета не са така пестеливи, та да "отрязват" първите няколко букви на десните страници и последните няколко - на левите.
Тази книга не заема място. Никакво.
Не пълни тежки кашони, когато сменяш квартирата.
Не е отпечатана на обидната за литературното слово сивкаво-тънка вестникарска хартия с дребен, грозен и измъчващ окото шрифт.
И съвсем не на последно място - в нея няма нито една грешка!
Защото тази книга е... електронна.
Тя се приютява скромно в някакви си 2-3 MB на компютъра или в е-четеца Ви. Хм, а защо не и на смартфона? О, и задължително в айпада!
"Обложката" на тази лекокрила книжка няма да се скъса, а "страниците" няма да пожълтеят, нито пък детски пръстчета ще оставят петна в ъглите им. Ако решите, че електронната книга вече не Ви е нужна, не я захвърляте на тавана, не я мъкнете при самозвани букинисти или в пункта за вторични суровини. Действате бързо и лесно - с бутончето delete. Или просто архивирате и подреждате на някой виртуален библиотечен рафт.
На модерното четиво Вие сам сте му дизайнерът - избирате и цвета на "хартията", и вида на шрифта, че и неговия кегел, размера, иначе казано. Не сте длъжен да се съобразявате с волята на издателя - кой твърди, че буквите в умната книга трябва да са ситни, та горкият читател да присвива очи като заслепен от ярката светлина на мъдростта й?!
Изтеглена в txt-формат, книгата подлежи на редакция. Така, като съчетая приятното с полезното, мога да завещая на поколенията уникална сбирка от произведения, в които няма да се срещат технически, граматически и стилистични циреи, загрозяващи светлия лик на словото ни.
Няма например в прекрасния текст "Пренощува облачето златно" на Анатолий Приставкин някой след мен да чете изречението: "Смехът й беше писък, кадифен, трънки ги побиха от него." Защото скенерът си е скенер, а редакторът - редактор. Последният знае, усеща някак, дори без да разгръща хартиен екземпляр, че нейният смях е бил нисък, чак тръпки са ги побили Кузминчетата от него...
Редакторът (разбирай - аз) знае и че не само "куршумите на убиеца ще рекушират върху живота и на други хора", куршумите, видите ли, притежават свойството да рикошират при дадени условия, това вероятно е имал предвид Артър Хейли в бестселъра си "Летище".
Преводачески "бисери" като "олицетворение на чувството, че пропадаш през пространството в някаква бездънна бездна" ще напуснат страниците на електронната книга, която притежавам в текстов формат. Защото дори читателката на сълзотворни романи заслужава да получи любимата си Даниел Стийл преведена на изискан, модерен, чист и богат български език.
Да, чист! И точен! Езикът на литературата трябва да е чист и точен, нали неговата функция е така да рисува реалността, та да си я представим ярко и картинно, дори когато един текст ни разказва за неща, които не сме виждали и няма да видим! Ето, любителите на фантастиката например едва ли са виждали оня огромен кораб на Сдружението, който ще отведе Пол на Дюн (киноверсията не се брои!), но знаят, че и космическият кораб, като презокеанския, има трюм, не хамбар, където да се поберат "всички наши фрегати и транспортни кораби само в едно малко ъгълче".
Колкото и да не им се иска на редакторите от старото поколение, вече не казваме и не пишем присъствува, подтиснат и живущите, затова тези остарели форми могат и трябва да бъдат изгонени от електронната книга, която ще четат електронните поколения.
Невидимата запетайка и вечният предмет на спорове - пълният член, ще си идат по местата. Това сега е лесно - само с натискането на 1-2 клавиша. (Доста по-трудно бе преди 22 години, когато започнах да го правя!)
И после, след като премахна недостатъците на електронната книга, мога да ви я подаря - в текстов файл, в пидиеф или в e-pub. Или дори в .sfb. Или като линк към интернет-публикация.
Такива подаръци пратих на приятелите си за Коледа.
Ала "Кехлибарената долина" на Джеси Кънева - продължението на дебютния й роман "Захар и шафран", нямаше кривици за оправяне. Само криеше дълбоко в себе си очарованието на един съвършен словесен свят, което чакаше да бъде открито.
И споделено. пълният текст

Дърво с корен във вярата

Село Алувил-Белфос притежава уникална забележителност - католическа църква в... дърво. За стени на храма служи кората на вековен дъб, и не кой да е, а най-старото дърво в цяла Франция. А е толкова старо, че никой не знае колко точно са годините му, само то май също не си ги знае... Хората тук твърдят, че дъбът параклис е съвременник на Карл Велики, ала вероятно фиданката е пуснала корени през далечното тринайсето столетие.
В края на седемнайсети век дъба го удря мълния. Сърцевината му изгаря, но с времето раните му заздравяват, а млади клонки прорасват от пострадалата плът.
Отвора, образувал се в дървото при срещата с небесния огън, жителите на селцето започват да смятат за свещено място, вярващи и от други краища на страната се стичат към вековния дъб. В него дори известно време живее монах отшелник.
След години в дървото изграждат малък параклис. Той се намира нависоко, към него води дървена стълба.
Вековният дъб, преживял Стогодишната война, Реформацията, якобинците и Наполеон, е висок 18 метра, обиколката му е 16 метра. Дървото с църквицата привлича в Алувил-Белфос хиляди туристи.
Да не рухне това национално богатство, помагат дървени подпори. пълният текст

Дай криле на желанието си!

В центъра на Сан Франциско Изтокът каца при Запада всяка зима вече пет години.
Оригами украсяват коледна елха пред кметството, хартиените жерави носят на крилете си пожелания за бъдещето на човечеството. Световното дърво на надеждата е високо седем метра и на него са "свили гнездо" над седем хиляди жерава. На фигурките са изписани желанията на хора от всички култури и религии, своите послания са пратили и политици като Барак Обама и Хилари Клинтън. Президентът на САЩ е написал: "Нека светът на децата ни е по-справедлив, по-честен и по-добър от света, който ние познаваме."
"Моето желание е да открия начин да служа на света", пише Евела от Кейптаун.
"Мир в сърцата на всички хора, за да изградим свят без дискриминация и омраза", иска сестра Мери от Мексико Сити. Хуан Рамон от Аржентина мечтае за свят с повече състрадание. Да свършат войните, болестите, бедността, гладът, иска Джей Хорат от Бризбейн. А тринайсетгодишният Майкъл от Ню Йорк иска от сутринта да вали сняг, та никой да не ходи на училище две седмици...
Дай на копнежите си криле, бъди част от този уникален символ на световното единство, призовават инициаторите.
През целия декември те приемат желания, облечени в думи, по интернет, и ги обличат в древната дреха на надеждата - крилете на жерава. пълният текст

Свят старец изцелява болни и страдащи сред ледовете на руския Север

Остров Залит на Псковското езеро е парченце суша, обвеяно в митове от най-ново време, които вярващи от всички краища на Русия подхранват със спомените си за светия му обитател - отец Николай.
Близо половин век свещеник Николай Гурянов живее тук, в къщичката си с едно прозорче, обсадена от поклонници. Вече девет години, откак отец Николай е напуснал грешния мир, а потокът от хора не спира - сякаш в изпълнение на пророчеството на светия мъж: "Когато вече няма да ме има, идвайте на гроба ми. Ще ви помагам, дори повече отпреди."
Мнозина потърсили телесно и духовно изцеление в килията на отец Николай. Никого не връщал, напътствал хората, взимал болката им, изпращал ги с благословия, разказват свидетели на чудесата му.
Често старецът потупвал по бузата или по челото посетителя си. А Елена от Санкт Петербург докоснал по носа. И след време тумор, от който страдала, изчезнал. "Като го видях, най-напред си помислих: Колко е стар отецът. Скоро ще умре", спомня си жената. "Още ще поживея, още", обърнал се веднага към нея отшелникът,

сякаш прочел мислите й.

Друга ленинградчанка, Людмила, пък си купила къща тук по съвет на стареца. Още при първата им среща отец Николай изненадал Людмила. "Къде ти е кръстът?", посочил към гърдите й той. А нямало как да види, че кръстчето не е там - скъсала се била верижката му на идване, - понеже дебел пуловер и закопчано сако обгръщали дамата. Сетне светият мъж показал своя кръст: "Виж, нося го на връвчица. И ти така направи. Без кръст не бива!"
Всякакъв варод се тълпял при скромното жилище на стареца - и обикновени хора, и банкери, и генерали, че и политици.
Към всички той се отнасял еднакво, но не на всички давал благословията си. На някои дори казвал: "Позяпахте глупака, сега си вървете с Бога."
Властта и парите не означавали нищо за светия безсребреник, всичко, което получел от благодарните поклонници, веднага дарявал.
И често повтарял: "Комуто Църквата не е майка, Бог не му е баща."
В храм "Свети Николай Чудотворец" на остров Залит старецът идва да служи през 1958 г. Така се сбъдва

предсказанието, което бил чул още като юноша.

Отец Николай е роден на 24 май (по стар стил) 1909 г. в псковското село Чудские Заходи, недалеч от мястото, където Александър Невски побеждава тевтонците в битка върху заледеното Чудско езеро през 1242 година.
През 20-те години на двайсети век тук идва митрополит Вениамин, днес канонизиран от Руската православна църква новомъченик. Владиката служи, сетне прегръща и целува малкия Николай Гурянов и казва: "Колко си щастлив, че си с Бога..."
Години по-късно, вече свещеник, Гурянов отива за съвет в Псково-Печорския манастир и йеросхимонах Симеон, виждайки го, възкликва: "В Талабск! В Талабск!" (Преди революцията о. Залит се нарича Талабск, после е преименуван в чест на революционер Ян Залит.)
Талабчани са прочути рибари, чийто улов стига до трапезите на дворяни в цяла Европа. През 1790-а населението тук построява каменната църква "Свети Николай". Малко по-късно още три храма вдигат снаги на острова.
И само те, Божиите домове, оцеляват, когато германците опожаряват Залит по време на Втората световна война. Островът опустява - не остава ни дърво, нито храст. Когато отец Николай идва да служи тук, хората вече са възстановили някои къщи, но зеленина няма.

И започва свещеникът да сади дървета,

а за да полива фиданките, пренася по сто ведра вода на ден от езерото.
Свещенически сан отец Николай Гурянов приема в годините на войната, когато губи тримата си братя. Но през 30-те години е пратен в затвор и в лагер, където с другите задържани строят железопътната линия към Воркута.
По-късно реабилитират свещеника, попаднал зад решетките, задето не криел вярата си и се опълчвал срещу затварянето на църкви.
В лагера го топли молитвата, както пестеливо разказва след години на последователите си отец Николай. Когато го питат за какво е лежал, отговаря: "Заради любовта, скъпи мои. Заради любовта." Често повтаря универсалната мантра: "Никога, дори в най-тъмните дни на живота си, не забравяй да благодариш на Бог за всичко. Той очаква това и ще ти прати нови блага и дарове. Човек с благодарно сърце никога не изпада в нужда."
И днес тези думи, записани от самия отец, могат да се видят в дома му.
Веднъж някой пита мъдреца какво най-много ни липсва.

Отговорът на отец Николай е: "Любвеобилност!"

С любов се отнася старецът към всичко живо, разказват свидетели, близо сто гълъба живеят в дома му, той ги храни и се грижи за тях. Сега те посещават гроба му, говори мълвата.
Хората идват при светия мъж с изранени сърца, а се връщат у дома окрилени.
"Още при първата ни среща ме нарече по име - разказва Марина, - взе своя снимка, на която е пред църквата, и ме удари с нея по челото. "Сега имаш храм в главата си", ми каза. Пред него се изповядвах, тук се причестявах. На Залит чувствах невероятна безметежност и щастие, като в детството."
Често го посещават и други свещенослужители. Архимандрит Йоан Крестянкин например съветва: "Идете при отец Николай. Той вижда всичко - от земята до небето."
"Тук, на Земята, сме само гости. Домът ни е там, на небето", говорел пък ясновидецът.
Поклонниците старецът приема до последните си земни дни. На 24 август 2002-ра, на 94-годишна възраст, отец Николай умира. Очевидци разказват, че докато го опяват, гъста бяла мъгла пада над Залит.

По материали от сп. "Аргументи и факти"

Изцелени духовно и телесно разказват за съдбовните си срещи с отец Николай на www.zalit.ru.

Като отиваш при него, "преразглеждаш" съвестта си, сякаш си изправен пред прага на смъртта или на Страшния съд, пише отец Алексий Лихачов. Защото нищо не може да се скрие от проницателния му поглед. Докато пътуваш към острова, те измъчват десетки въпроси, които искаш да му зададеш, вадиш записките си и ги четеш, но щом наближиш, разбираш: този въпрос е нелеп, за отговора на онзи не си дорасъл, тоя път съдържа в себе си ответа...

Със сигурност знам, че той и сега ни обича и се моли за нас, споделя Наталия. И след смъртта си ни помага. Случи ми се да се усъмня, че Бог има нужда от мен, такава грешница, и ето - насън ми се яви отец Николай. Но не стар и немощен, а млад и здрав, като на снимките от 50-те години. Нищо не ми каза, само постоя до мен, но това ме изпълни със сили и вяра.

Отговаряше винаги кратко и ясно, и напълно разбираемо. Питам го например за влиянието на злата сила, а той с удивление и усмивка на уста: "А Бог? А за волята Божия забрави ли?"
На въпрос - как трябва да се живее, пък отвърна: "Така, сякаш утре ще умреш!", разказва йерей Алексей.

Очите му бяха като прозорци към райските обители. И сякаш не просто те гледа, а вест от Отеца небесен получава. Знаеше всичко за всички, но не говореше за това, вълнува се Сергей Василев, директор на Православното радио на Санкт Петербург.

И днес си спомням с трепет този миг. Отецът стоеше край оградата и... сякаш ангел прелетя - аз се оказах на нужното място, а към стареца се приближи момченце. Затаила дъх, внимавах да не натисна копчето по-рано, отколкото трябва, пише фотографката Людмила Иванова. пълният текст